Светлана Замлелова
Гробът на Симонов
Тежки пшеници край Могильов.
И тишина до небето.
Хвърлен е тук, като послеслов,
прахът на сърцето му.
Разнесъл го е отдавна дъждът
до коренчетата на тревите;
под колелата, по мекия път
може би той излита
и го завива големият сняг
на белоруската зима.
И няма ни надпис, ни знак,
че полето е гроб на Симонов.
Не му трябва похвални слова,
щом слуша на птиците гласовете,
ни мраморна плоча – купол от синева
над него свети.
Загубена, малка сред полето на Могильов,
аз питах живота си:
ще имам ли някога правото да бъда приета с толкова любов
от моята земя, под сянката на здравец?
Могила Симонова
Тучные хлеба под Могилёвом.
И тишина до небес.
Брошен здесь, как послесловие,
прах его сердца.
Дождь давно перенёс его
к корням травы;
а может быть, он поднялся
и лёг под колёса, им устлан мягкий путь,
его обильно занесла снегом
белорусская зима.
И нет ни надписи, ни знака,
что поле это – могила Симонова.
Не нужны ему похвальные слова,
если слушает он голоса птиц.
Не нужна мраморная плита – купол синевы
сияет над ним.
Маленькая, затерянная в полях Могилёва,
я спросила у жизни:
примет ли с такой любовью меня родная земля
под сенью дикой герани?
2016
| 
